Очите на децата казват всичко

Преподавателската работа е съвкупност от минипрофесии, споделя учителката от НПМГ в София Елена Димова

Учениците се радват на младите си преподаватели като Елена Димова и се стараят повече

Елена Димова е на 27 години и от четири години работи като учител по математика в Националната природо-математическа гимназия (НПМГ) „Акад. Любомир Чакалов“ в София. Завършила е специалност „Математика и информатика“ в Софийския университет „Св. Климент Охридски“ и вместо след това да започне работа като програмист, избира да работи като преподавател.
„Нямаше преломен момент, в който да съм решила да стана учител. Знаех, че искам да се занимавам с математика и тя да бъде постоянно във всекидневието ми“, казва младата учителка. В IV курс в университета е разпределена в НПМГ за провеждане на задължителния стаж за придобиване на педагогическа правоспособност. Представя се отлично и получава предложение за работа, което с охота приема. Първата година преподава по математика, информатика и информационни технологии. Целта е била сама за себе си да разбере кой предмет е по близък до сърцето, но и тук математиката отново побеждава. От учебната 2020/2021 г. Елена Димова вече е и класен ръководител на VIIIа клас. „Изключително хубав клас ми се падна. Учениците са много мотивирани и учат с желание“, казва тя.
Вече с гордост ги нарича „моят клас“.
С отлични впечатления е и от родителите на учениците, с които активно общува. Те са верен помощник в работата – подкрепят както нея, така и децата си. И така нещата се получават.
Освен часовете от учебната програма по математика младата учителка подготвя учениците и за явяване на националната олимпиада. Списъкът с желаещите да се включат в школата, се изготвя в началото на всяка учебна година. В рамките на занятията всеки ученик може да провери нивото си и да надгради наученото до момента. „Децата са достатъчно големи, за да преценят собствените си възможности“, казва тя. Подчертава, че работи с тези, които искат. Гордее се с медалите и отличията на всеки един от учениците си.
„Имам цялата техническа възможност за провеждането на обучение от разстояние – компютър, графичен таблет, приложения за дъска и чертежи. От тази гледна точка, работата върви отлично. Но ми липсва контактът с учениците. Липсва ми това, че не ги виждам, защото погледът на един ученик казва абсолютно всичко. Липсва ми това, че не мога да проверя доколко материалът е усвоен. Задавам въпроси и от отговорите си правя изводите. Но по време на провеждането на контролно в електронна среда винаги има по един двама ученици, които си позволяват да препишат, което го прави недотам обективно и отчетливо“, казва Димова. Категорична е, че учениците са прекалено много, за да можеш в рамките на часа да изпиташ всеки. За генералните резултати от обучението може да се съди само от писмената работа, а в онлайн среда се губи смисълът от препитването. Младата учителка разказва, че миналата учебна година изпитът в електронна среда за нея е бил далеч по-лесен. Защото тогава много добре е познавала учениците си. „Знаех всеки ученик колко знае и какви възможности има. Няма как да стане той през целия срок да е бил на границата на 3 и след това на контролното от разстояние да получи пълно 6. Не че не е възможно, но е съмнително“, аргументира се тя. Сега Димова преподава на децата в VIII клас, с които се е запознала едва в началото на учебната година.
Независимо че е преподавател едва от четири години, в практиката си вече има случаи, с които много се гордее. Разказва как се е сблъскала с цял демотивиран клас, но в рамките на две години е събудила у тях любовта към математиката. „Имах ученик, който в VIII, IX и X клас имаше ниски резултати. В XI клас показа старание, но недостатъчно. Изведнъж в XII клас ми каза, че ще кандидатства с математика, и косата ми направо се изправи“, казва учителката. Тя започва да работи допълнително в рамките на консултациите си с него – решават задачи от матури и кандидатстудентски изпити. Сега той учи „Информатика“ в СУ „Св. Климент Охридски“ и тя много се гордее с него. „Справихме се заедно, защото той положи изключителни усилия.“, допълва моята събеседничка. Споделя, че най-голямата награда за нея е радостта в очите му, че е постигнал това, което иска. Това е оценката за работата .
Елена Димова поддържа контакт с всеки свой ученик
– пишат си и се чуват. Тя не забравя никого от тях и знае кой къде е приет да учи. Голяма част от миналогодишните възпитаници са приети във Факултета по математика и информатика в Софийския университет.
„Учениците много се радват на младите преподаватели“, казва Димова. Споделя, че в началото се е притеснявала дали ще я приемат насериозно. Казва за себе си, че изглежда като ученичка и често се случва да я бъркат. Но веднага след първия час разбира, че нещата ще се получат. „Още от първия ден те подходиха към мен с много голямо уважение. Да, в междучасията си говорим, споделят ми тайни и търсят съвети, но в часовете е ясно кой кой е. Никога не са си позволявали да прекрачат границата или да се държат неуместно“, обяснява тя. Младата преподавателка забелязва, че в нейните часове децата са по-мотивирани, не се притесняват да задават въпроси и да участват в урока. Винаги се опитва да даде шанс на всеки ученик, за да може той да покаже най-доб-
рото от себе си. Съответно учениците отговарят със същото – оценяват това, че ги разбира, затова те, от своя страна, се стараят повече.
Постъпвайки на работа в НПМГ, среща подкрепата и на по-опитните учители, и на ръководството в лицето на директора Ивайло Ушагелов. Радва се, че там работят много млади колеги и че всички те са приети добре. „Когато започнах, зад гърба ми стояха базовите ми учителки Недялка Димитрова (по математика) и Мирослава Николова (по информатика и ИТ), както и Нели Георгиева, трите изключително много ме подкрепяха. Преподавателите от катедрата „Математика“ също бяха до мен. Винаги, когато съм търсила съвет, съм го получавала. Усетих доброто отношение и на ръководството“, споделя с признателност младата учителка. Мотивация да продължи напред, определено дава чувството, че е ценена и че това, което прави, наистина има смисъл. На работа всеки ден отива с усмивка и без капка притеснение – когато не чувстваш работата като задължение, а я приемаш за удоволствие, нещата винаги се получават. „Чувствам се изключително добре – значима и уважавана“, допълва ме тя. Елена Димова никога досега не си е помисляла, че това не е нейната работа. Нито за миг не е минавала мисълта да се откаже от учителската професия, защото обича както математиката, така и децата. С всеки изминал ден се чувства все по-мотивирана, а след пет години си представя как поема новия VIIIа клас. Спомня си как, когато е била студентка, по време на курса „Комуникационни и презентационни умения“ всеки е трябвало да се представи и да каже какъв иска да стане. Разказва с усмивка колко са били учудени всички, когато им е казала, че иска да стане учител и да преподава математика на децата. Всички присъстващи са искали да работят в IT сектора. Радва се, че за пет години ситуацията се е променила и обществото е започнало да приема по-доб-
ре учителската професия.
„Мога да работя като програмист, но за мен това не е интересно. Не искам да седя по осем часа пред компютъра и да се блъскам в монитора в опит да напиша нов код или програма“, казва тя. Обича разнообразието, иска всеки ден да се случва нещо различно. На мнение е, че преподавателската дейност е съвкупност от минипрофесии. „Не трябва само да влезеш в час и да си преподадеш безупречно урока, а е необходимо, влизайки в ролята на психолог, да поднесеш информацията интересно, да погледнеш учениците и да разбереш от какво имат нужда. Друг път трябва да бъдеш комедиант, който трябва да се опита да ги разведри или разсъни например. Някои не могат да издържат на това нещо – общуването с толкова много хора е уморително“, казва тя.
Димова е на мнение, че обществените нагласи се променят – бавно, но трайно. „Професията ни е важна и значима и трябва да има мотивирани хора, които да я работят. Сега се появяват хора с педагогическа право-
способност, които решават да започнат да преподават само и единствено водени от това, че в този сектор има сигурност. А на системата трябват мотивирани хора, които да работят със сърце. Ако го няма това, нещата не се получават добре“, завършва младата учителка.