Българският продукт, който завладя американците

През 1976 г. на екип наши учени спускат задачата да спрат фундаменталните научни изследвания и да почнат да разработват технология за водоразтворимия полимер свръхвисокомолекулен полиоксиетилен. Той е с висока молекулна маса и разтворен в незначителни количества вода, променя свойствата й: предметите във водна среда се движат по-бързо поради намаления коефициент на триене. По същата причина, ако струята от пожарогасителна тръба според налягането стига до 3 – 4 метра, след добавен полимер става 10 – 15 метра. Ако по дъното на състезателна лодка се полепи този полимер, тя ще бъде много по-бърза. В спорта това е забранено, но за подводниците не е. „Когато ни спуснаха тази задача, само два концерна произвеждаха този продукт: „Юнион карбайд“ в САЩ и „Сумитомо – Сейтетцу Кагаку“ в Япония – спомня си акад. Цветанов. – В два руски института не успяваха да го получат, чехите – също.“ Така четирима кандидати на химическите науки – Берлинова, Божилова, Рашков (сега чл.-кор.) и Цветанов, провеждат ежедневно лабораторни опити. Познанията от фундаменталните изследвания правят възможно създаването на оригинална технология. Помагат и добрите връзки на Академията с т. нар. ведомствени институти, впоследствие закрити. Един в Бургас (Институт по нефтопреработка и нефтохимия) и друг в Димитровград (Институт на Химкомбината, сега НЕОХИМ). Екипът от Института по полимери живее 6 месеца в Бургас, за да прави опити. Целта е да се произведе високомолекулен полимер, нискомолекулните се получават лесно и са достъпни – например в т. нар. Е-та в храните. Накрая колективът получава продукт с добро качество, при това в прахообразно състояние, което е по-лесно за ползване. Дотогава и руснаци, и чехи добиват полимера на буци. През 1982 г. в Димитровград започва производството на Бадимол, което веднага заминава за международния пазар. Този износ секва през 1991 г. и от завода в Димитровград се обръщат към Цветанов да им намери друг пазар. Това съвпада с негова командировка в САЩ. Обажда се на човек от „Юнион Карбайд“, с когото се познава от Гордънова конференция. Канят го във фирмата и му предлагат да остане. Отвръща им, че предпочита да работи за тях от България. Като се връща, пише проект и им го праща. От САЩ идват трима специалисти, за да видят лабораторията. Интересът на фирмата е към постиженията на Цветанов по фотоомрежване на свръхвисокомолекулен полиоксиетилен. С помощта на ултравиолетова лампа се получават по много прост начин ценни хидрогелове. „Американците ми предложиха по 25 хил. долара годишно за период от 3 години – разказва акад. Цветанов. – Отговорих им, че сумата е недостатъчна. Те си тръгнаха. Вътрешно много се ядосах, че отказах, бяха много бедни години. Но след 2 – 3 месеца получих писмо, че са готови да плащат по 50 000 долара. Така започнахме да работим за „Юнион Карбайд“. Предложих им да посетят фабриката и те пак дойдоха. Американците почнаха да изкупуват цялата продукция. След сделката попитах ръководството на фабриката дали няма да платят нещо на нашия институт за това, че им помогнахме. Отговориха, че е трябвало да сключим с тях предварително споразумение.“ Износът за САЩ нямаше да е възможен, ако по предложение на Цветанов и Берлинова в инсталацията не е внедрена нова катализаторна система и полимерът вече не мирише на стирен. От „Юнион Карбайд“ купуват полимера от България от 1994 до 1999 г. После се отказват. Причината е, че от завода не правят нищо, за да подобрят качеството и да отговорят по този начин на забележките на купувача, въпреки че Христо Цветанов и колегите му са готови да им помогнат и да внесат подобрения в технологията. „Работниците получаваха повече от професорите в БАН, но от ръководството на фабриката не пожелаха да дадат и стотинка за по-добро качеството – подчертава акад. Цветанов. – Това е липса на далновидност, която, за съжаление, е характерна и за много наши фирми“.

Четете повече в бр. 51-2, 17 декември 2015 г.