Да научим децата да мислят – това е основният акцент в новите учебни програми

Това заявява в интервю за вестника Милена Дамянова – председател на Парламентарната комисия по образованието и науката в 44. Народно събрание.

Интервюто взе
Татяна ДИКОВА

Г-жо Дамянова, започна новият парламентарен сезон. Какво бе свършено през изминалите пленарни сесии?
– От началото на мандата Комисията има няколко добри и твърде успешни законодателни инициативи. Бяха направени промени в три важни и големи закона.
На първо място, нова философия придоби след промените Законът за развитие на академичния състав. Най-накрая въведохме дългоочакваните национални критерии и изисквания за придобиване на научните степени и заемане на академичните длъжности. Целта е – и тя е залегнала в управленската програма на ГЕРБ, да се дисциплинира системата и да се възвърне авторитетът на академичните среди и академичното им израстване.
Принос имаме и за поправките в Закона за професионалното образование, предложени от МС. С тях, на практика, въведохме някои корекции в системата на дуалното обучение. Целта е ясна – по-нататъшното му развитие, стъпвайки на добрите практики на училища, учители, работодатели, които вече работят по тази система. Вече няма никакви пречки тя да се въведе в национален мащаб. Очакваме по-активно да заработи в тази насока дирекцията за професионално образование в МОН. Като председател на Парламентарната комисия по образованието и науката, ще изискам ясен план за въвеждане на дуалната система и за подкрепа на дуалното обучение в партньорство с работодателски организации.
Третата законодателна поправка, внесена от мен и мои колеги от Парламентарната комисия, е в посока насърчаване на партньорството между бизнеса и образованието. Това е ключова предпоставка за подготовката на успешни кадри за индустрията. С нея бе регламентирана възможността изявени специалисти от практиката да участват в образователния процес във висшите училища. Разбира се, това става с решение на съответния факултетен съвет, без да се ощетяват най-вече младите нехабилитирали се преподаватели.
Направихме и промени в числения състав на Националната агенция за професионално образование и обучение с цел подобряване на качеството на подготовка, която предлагат центровете за професионално обучение. Те са близо 1200 – четири пъти повече от професионалните гимназии. Мнението ми е, че обучението в тях трябва да се контролира изключително стриктно. За да изпълни Агенцията своите контролни функции, са необходими и съответните кадри, които да следят за качеството на подготовка на необходимите за индустрията специалисти. Проверки, и то само по документи, показват, че немалка част от свидетелствата за професионална квалификация, издадени от тези центрове, въобще не отговарят на изискванията на закона. За мен това е въпрос на национална сигурност. Центровете обучават кадри, издават свидетелства за придобиване на професии, от които зависи сигурността на хората и на обществото. За съжаление, в годините назад имаше неразбиране, че този процес трябва да се контролира изключително стриктно.
– Какво да очакваме от новата пленарна сесия?
– На дневен ред са промените в Закона за висше образование, които трябва да бъдат внесени от Министерството на образованието и науката. На кръгла маса в НС е поет ангажимент текстовете да бъдат изготвени с участието на всички заинтересовани страни – Съвет на ректорите, Синдикатите във висшето образование, Националното представителство на студентските съвети.
За мен най-важното, което трябва да бъде регламентирано, са промените в акредитацията – от една страна, облекчаване на процедурите, за да не бъдат висшите училища в постоянна акредитация, а от друга страна, тя да се промени така, че да гарантира качеството на образование.
Ще припомня, че направихме промени, които регламентират план-приема в зависимост от качеството и търсенето на пазара на труда. Личното ми мнение е, че акредитацията е гарант за качество, но досега това не се използва пълноценно. Самият факт, че всички висши училища в България са в горната оценъчна скала за акредитация, е достатъчно показателен. Впрочем акредитационните оценки, които висшите училища са получили, би трябвало да са ги наредили на челните позиции в международните класации, а както виждаме, това съвсем не е така.
Очаквам предложения за работещи текстове в тази посока. Това е ангажимент, поет в управленската ни програма – за повишаване на качеството на висшето образование. Това е и един от факторите за задържането на младите в хора в България и докато това не се осъзнае на всички нива, ще продължаваме да губим младите си таланти в чужбина. Рестрикциите не само че няма да ги задържат тук, но и ще имат още по-негативен ефект. Времето на социализма отдавна отмина.
Извън нормотворческата дейност в програмата на Комисията са записани и няколко важни инициативи. Например тази година ще връчим първите награди за добро взаимодействие между музей и училище. Това е следствие от дългогодишна инициатива на Парламентарната комисия по образованието и науката, която стартира през 2016 г. по време на кръглата маса „Училището в музея, музеят в училището“. Днес вече имаме и национална програма, която подкрепя това взаимодействие и на практика „превръща“ в класни стаи културните институции – музеи, галерии и т.н. Амбицията ни е наградата да бъде ежегодна и не само в рамките на 44-тото Народно събрание.
Председателят НС Цвета Караянчева одобри и инициативата ми за учредяване на клуб „Дебати“. Идеята е той да функционира постоянно към парламента, а не да бъде моментна инициатива на един народен представител или на една комисия. В клуб „Дебати“ гимназисти и млади хора ще организират дискусии, ще търсят и предлагат работещи решения в областта на гражданското образование. Ще развиват своите умения в различните професионални посоки. С други думи, Клубът ще бъде своеобразен инструмент и за кариерно ориентиране.
– Кои теми биха могли да бъдат обект на дискусии?
– Младите хора ще избират темите. А кои ще бъдат първите – ще пуснем анкета до ученическите парламенти в страната и се надявам, че младите хора ще ни ориентират.
Целта на мен и колегите от нашата парламентарна група е да подпомогнем развитието на гражданските и социалните компетентности на учениците. Безспорно важни са и математическите компетентности, както и тези в областта на природните науки и ИТ технологиите. Но за мен ключови са гражданските и социалните компетентности. Те обединяват в едно уменията на младите хора да мислят и да работят в екип, да се реализират в общност и да търсят удовлетворение от развитието си в личен и професионален план.
Именно затова мисля, че трябва постоянно да говорим и за гражданските компетентности. Дори бих включила в тези 40%, предвидени за STEM от Националната програма за занимания по интереси, и гражданското образование. Разчитам на това, че е въпрос на решение на всяко училище какви занимания да предложи на учениците съобразно техните интереси, за да бъдат можещи, знаещи и отговорни граждани.
– Свързват името Ви със закон, който промени изцяло философията на образованието в България и предопределя развитието му с десетилетия напред – Закона за предучилищното и училищното образование. Но Вие нееднократно сте напомняли, че той е само началото на реформите. Накъде?
– Зад този закон стои трудът на изключително много хора – директори, учители, специалисти, родители, социални партньори, неправителствени организации. Задачата ни бе да обединим всички добри и работещи практики в българското училище и детска градина, което и направихме. Това беше първата ни задача.
За ЗПУО толкова дълго се говори, че хората твърдо вярват, че винаги го е имало, сигурно има и учители, които така мислят, но законодателният му живот все още е твърде кратък. Затова част от промените, заложени в него, дори не са започнали да работят, или поне не работят така, както би ни се искало. И няма как да очакваме на този етап резултати. Хоризонтът на една образователна реформа в средното образование е минимум 12 години и би било наивно да се чакат резултати след първата година. Системата има нужда от време, за да се пренастрои и да заработи по новите правила.
Като казвам, че има текстове, които не работят, давам пример. Такова запитване съм отправила и към МОН в рамките на парламентарния контрол. В Закона е записано, че оценяването на учениците служи за обратна връзка и за тяхното мотивиране, като част от него е въз основа на проектната работа на ученика. Представлява интерес колко от училищата в България и по какъв начин мотивират учениците си чрез оценяването. Как се извършва то? Изпълнява ли се изискването на Закона част от текущите оценки да са въз основа на проекти? Защото именно проектната работа развива критичното мислене на младите хора и нагласата за работа в екип.
Работеща практика в българското училище, намерила място в Закона, е подкрепата на децата, които имат нужда от такава. Струва ми се, че и този механизъм все още не е проработил.
Напоследък много се говори за децата от уязвимите групи. Правителството прилага национален механизъм за обхващането и задържането им в системата на образованието. Идеята на този механизъм всъщност е залегнала в Закона – да се намери правилният път към всяко дете, така че то да бъде мотивирано да остане в училище. Никой не се заблуждава, че нещата ще се случат веднага и бързо. От нас, като система и като общество, се изисква да открием таланта на всяко едно дете, така че да го мотивираме да се образова – и не защото трябва, а защото самото то го иска. Защото в училище то се чувства подкрепено и знае, че ще получи знанията и уменията, които впоследствие ще го направят не поредната бройка в бюрото по труда, а успешен гражданин. Такъв е смисълът на подкрепата, която сме записали в Закона. Но мнозина като че ли я възприемат само като поредния документ, който трябва да бъде разписан и подреден в папка. Само че така желаната подкрепа няма как да се случи с преписки, писма и документи. Тя ще се случи благодарение на начина, по който работим с децата.
Основният принцип в Закона е – всяко едно дете има дарби и таланти и ние трябва да ги открием и развием. В това е смисълът и на подкрепата – да открием какво може, а не какво не може детето.
Да развиваме неговите способности с активното му участие.
И накрая да получим желаните резултати – мотивирани, образовани, знаещи и можещи млади хора.
Днес говорим много за образователни реформи. Но знаем ли винаги за какво ги правим. Обикновено казваме, че целта е да имаме по-образовани, по-знаещи и по-можещи млади хора. Факт е, че днешните млади хора имат по-големи изисквания, или поне умеят да им дадат гласност. Но какво се получава. Ние като че ли все още вярваме, че децата, които знаят дължината на всяка река, са истински грамотни, но в същото време се гордеем и осъзнаваме че те могат да използват новите технологии, за да намерят тази дължина. Осъзнаваме също така, че трябва да дадем знания и да подготвим детето за едно бъдеще, което е твърде различно от нашето. Но в същото това време го караме да зубри учебник, написан днес.
Тези и други парадокси са само повърхностната част от дебата за реформите в образованието.
Какво ми прави още впечатление? Непрекъснато говорим, казват го и специалистите, че днешните деца трудно се съсредоточават, стресирани са, а това води и до по-ниски оценки. Теориите за причините са различни – остарелите методи на преподаване, препълнените класни стаи, ако питате мен – и забързаното до абсурдност ежедневие. И това трябва да ни даде ясен знак, че е време да променим училището, а не децата.
Хората спорят за образователните методи от хиляди години. Както в древен Китай, така и във викторианска Англия всеки е имал своите предпочитани методи и яростно се е противопоставял на всяка алтернатива. Но докато в миналото всички са били единодушни за едно: за да подобрим образованието, трябва да подобрим училищата. Днес обаче има хора според които, за съжаление, най-ефикасното е да променим децата. И това е най-големият ни проблем. Затова и реформите се случват бавно.
– А повишаването на учителските заплати?
– Това бе втората крачка от реформата. Става дума за последователна политика. От 2009 г. насам (с изключение на 2014 г.) имаме непрекъснато повишаване на единния разходен стандарт за обучението на един ученик. Винаги сме се водили от презумпцията, че за да имаме добре подготвени и мотивирани деца, трябва да имаме добре подготвени и мотивирани учители.
Минималната работна учителска заплата през 2009 г. беше 450 лв., а сега 920 лв. Тази година средната учителска заплата изпреварва средната брутна заплата за страната – за първи път. Целта е не просто да привлечем студенти за учителската професия, а да привлечем най-добрите и мотивирани млади хора да станат учители. Само те могат да посрещнат предизвикателството да обучават новите поколения.
– Къде е мястото на учебните програми в реформите?
– Третата ни крачка е въвеждането на новите учебни програми. За тях и за съдържанието им се говори много. Но трябва да ни е ясно, че те не са сбор от някакви нови или полунови изисквания, които МОН е разработило с цел да докаже, че нещо прави.
В новите програми е смисълът на реформата. Много е важно всеки учител да се запознае с тях, но истински, да ги прочете, осъзнае и разбере. Защото те са в основата на промяната, за която толкова много говорим. Защото те не просто казват, но изискват децата да не зубрят от учебника, а да развиват мислене и компетентности. Те позволяват на учителя да преподава, така както само той може – свободно и професионално. Затова в началото на пленарния сезон поискахме от МОН да подготви план за развитие на компетентностите и новите умения, заложени в програмите. Добрата новина е, че има национална програма за обучение и квалификация на учителите. А в това е същината на реформата. За да има кадри, които са подготвени за индустрия 4, трябва да сме развили необходимите за XXI век умения, за които говорим от толкова време – т.нар. меки или съпътстващи умения: критично мислене, работа в екип, предприемаческа грамотност. Новите учебни програми позволяват на учителите да не използват учебниците, за да градят тези компетентности, позволяват на учениците да знаят повече от написаното.
Затова моля учителите да не четат методическите указания и съпътстващите учебните програми бележки, а да прочетат и използват самите учебни програми. Иначе няма да имат успех, няма да има резултат. И ще дойдат въпросите защо – от родителите, от обществеността.
В основата на философията на новия закон е свободата. Учителят е този, на когото се дава свободата да работи и да прилага учебните програми. Свободата е тази, която ще накара учителите да бъдат по-отговорни и по-мотивирани. Дава им възможност да развият своя преподавателски потенциал в посока интереса на всяко едно дете.
Децата са различни. Нима ще пишем указания как да се прилагат учебните програми при всяко едно дете? От учителя се иска да работи с учебните програми по начин, който да бъде максимално полезен за учениците. Учебната програма не казва: „Научете наизуст учебника!“. Новата програма казва: „Научете се да мислите!“.