Мадлен Алгафари, психотерапевт: Важно е детето да бъде чуто, но без да му е дадена пълната власт (ВИДЕО)

В Студио „Аз-буки“ разговаряме с Мадлен Алгафари – психотерапевт, писател и преводач. Човек, който изследва дълбините на душата и умело превежда вътрешния свят на човека. Член на Българската асоциация по психотерапия, председател на борда на Българския институт по неорайхианска аналитична психотерапия, както и на Европейската асоциация по психотелесна терапия. Освен че е един от най-известните и уважавани психолози в България, Мадлен Алгафари често оглавява и литературните класации, тъй като е автор на множество книги и стихосбирки.

С нея говорим за най-честите грешки, които родителите допускат в комуникацията си с децата, за социалните мрежи, агресията в училище и кризата на идентичността.

– Г-жо Алгафари, да започнем с това кои са най-често срещаните грешки, които правят родителите, когато децата им тръгнат на училище?

– По-големите грешки са, преди децата да тръгнат на училище. Защото преди това полагаме основите на това, което ще бъде в бъдеще човек. А характерът му се формира в деветте месеца по време на вътреутробното развитие и прословутите първи седем години, когато типовете еволютивни травми формират различни типове характери. И това е почвата, върху която след време никне всичко, дори симптомите ни, дори болестите ни.

Иначе най-голямата грешка, която един родител може да направи, е да не се подлага под съмнение, да реши, че е безусловно прав, и да не се опитва да си задава въпроси. А може в задаването на тези въпроси да открие, че е прав. Но е възможно и да разбере много неща, които не е знаел, че не знае.

Всъщност големият проблем е, когато не знаем, че не знаем. Тоест не от злонамереност, а от родителска некомпетентност се допускат грешките. Разбира се, има много конкретни типове грешки за всяка от еволютивните фази, които родителите допускат. Но ако трябва някак да се обобщят – това е, че не се подлагаме под съмнение, не си задаваме въпроси или пък не правим разлика между любов и одобрение.

Много често се подменя любовта с одобрението и тогава обичането става условно. Обичат ме заради, а не обичат ме въпреки. Или пък неправенето на разлика между любов и уважение. Защото доста родители, всички да кажем, обичат децата си, но не всички умеят да уважават детето си.

Понякога може да бъде грешен и опитът на някои родители да компенсират крайности от собственото си детство. Така се стига до другата крайност, което също не е здравословно. Нито една от крайностите не е здравословна.

– Тоест от метода „Макаренко“ към либералното, така ли?

– И това, да. Защото мачкането, разбира се, че в никакъв случай не е нещо, което е поощрително. Или пък раздаването на наказания и критики и липсата на поощрения. Макар че при Макаренко има неща, които не бива да отричаме – например трудът, възпитателният инструмент. На всяка възраст някакво трудно трябва да има, за да може да расте това дете с имунитет за справяне с живота.

Но се отива и в другата крайност, в която детето е „царчето“ и е твърде овластено, а родителят защитава винаги детето и скача срещу учителите. Разбира се, понякога може да е основателно.

Нормално е да служим на детето си през първата му годинка, след което вече трябва да започнем да слагаме граници. Защото без тях тази крайност също прави тревожни децата – когато нямаш собствен житейски опит и се налага да взимаш сам решенията, че дори да ги налагаш върху родителите си, това прави детето тревожно.

– Как родителите могат да направят този баланс между двете крайности?

– Еквилибристика е, висш пилотаж понякога. Да умеят да сложат граница, когато нещата са категорично ясни, че не са коректни и не са здравословни. И в същото време да чуват детето, което има своя позиция. То има позиция още от утробата. То знае, когато майка му яде нещо, дали му харесва, или не му харесва, поглъща от амниотичната течност или спира да поглъща, реагира на различна музика.

Всъщност реагираме на външните стимули още от самото зачеване и е важно детето да бъде чуто, но без да му е дадена пълната власт. Защото липсата на йерархия в семейството не е добра услуга и за самото дете, и за самите родители.

– Учат ли се децата на емоционална интелигентност в училище и това трябва ли да залегне в програмата, в подхода на учителя?

– Децата се учат на емоционална интелигентност в първите седем години, най-много. Има много неща, които очакваме, че трябва да направи училището, но всъщност трябва да бъдат свършени от родителите, преди детето да е станало ученик. Още в детските градини, не в яслите.

Говорила съм много за идеята за предмета себепознание, защото в тази възраст все още е „мека глината“. Тогава трябва да започнем да се опитваме да даваме този тип знания, които категорично са нужни за живота – защото много други изучавани в училище неща се забравят. Но е важно и остава за цял живот, ако примерно сте се научили как се води спор, как се иска извинение, когато си сгрешил и признаваш грешка, как да се държиш така, че да бъдеш интересен и да те забележат…

И е по-добре всичките тези умения да достигнат до децата в по-ранна възраст, особено ако са били дефицитни в семейството. Много по-трудно е това да се случи на двадесет, тридесет, четиридесет години, когато вече са циментирани и характеровата структура, и ценностите на личността.

– А каква е препоръката към учителите, ако този момент е изпуснат? Тъй като говорим, че в момента по-скоро се набляга либералното, а доста често в обществото се говори за ролята на учителите вече повече като възпитатели. Каква е препоръката Ви към тях?

– Те със сигурност са и това, защото са ходещ пример като човеци – примери за живот, а не само за компетентното знание, което преподават и трябва да предадат на достъпен за децата език.

Съгласна съм, че те са и възпитатели, но не са единствените възпитатели. Все пак има семейство. Не отричам отговорността от учителите като възпитатели, защото да си педагог, е различно от това да си просто специалист. Защото можеш да преподаваш химия, биология, география и да си много грамотен в тази област, обаче да не си добър педагог. Да нямаш подход към децата или ти самият да имаш много недоразрешeни лични лимити и характерови динамики, които всъщност не те правят добър за ролята на учител.

– Каква е ролята обаче на конкуренцията в училищна възраст? Защото това като че ли е доста често срещан проблем сред младите хора. Конкуренцията като мотивация или източник на голям психологически натиск?

– Тя е и двете. Тогава, когато има свръхдоза в нещо, то вече е отровно. И лекарството в големи дози е отровно, докато в малки е полезно.

Със сигурност този състезателен дух на времената, в които живеем, отива до разни крайности – няма падане по гръб, няма умения за отстъпване, няма умения за адаптивност. Разбира се, че не при всички, а при някои деца.

Все пак знаем, че най-адаптивните са тези, които оцеляват, не най-силните. И понякога това претоварва детската психика. Нервната система при тях не е достатъчно развита и подобна силно конкурентна среда може да бъде повод за много високи нива на стрес, които да доведат до нарушаване на съня, на храненето, до неуправляеми реакции, хиперактивност, дефицит на внимание дори. Макар че това са все пак диагнози, които имат много фактори като обосновка отдолу. Но едно от нещата би могло да бъде това постоянно състезаване.

Но понякога надпреварата е между родителите, а не между самите деца. Родителят се опитва да компенсира свои дефицити през това детето му да постигне нещо, което той самият съжалява, че не се е случило в неговия живот. И тогава се оказва, че родителите си мерят постиженията.

– Дали е възможно образователната система по някакъв начин да подкрепи младежите в търсенето на смисъл и себеутвърждаване? Има ли такъв шанс, или по-скоро задачата е на семейството?

– Със сигурност и в образователната система е възможно да се случи това. Доколкото знам, в часовете на класа се обсъждат подобни теми. Например нашият институт преди години имаше договор с Министерството на образованието и науката относно инициативата „Участвам и променям“. Тогава обикаляхме по много училища из страната и аз досега правя това непрекъснато. Но сега става дума по-скоро за инициатива на отделни училища.

Но подобен род срещи дават доста добри резултати, защото позволяват на децата достъп до други гледни точки, до интерактивна форма на упражняване на модели на поведение, които например в семейството може би не са били показани, а в характера им липсват. Все неща, които могат да увеличат тяхната поведенческа гъвкавост, която прави и коефициента на полезно действие в живота на такъв човек много по-голям. А това е най-висшата форма на интелигентност – да сме адаптивни.

Да сме оправни, значи да сме всякакви – да можем да наложим мнение по някаква позиция, да водим спор, да можем да отстъпим и да направим компромис в друга ситуация. Тоест колкото повече може един човек да разбира, че всеки поведенчески модел може да бъде печеливш според контекста, толкова повече той е здрав. Защото непроявеното по здрав начин у нас се проявява по болен начин във версията симптоми.

– Много често в медиите се говори за агресията в училище. Кои са най-честите психологически причини зад подобно поведение на младите?

– Oxford University Press обяви за дума на годината  „реч байт“ – термин за манипулативни тактики, използвани за увеличаване на ангажираността онлайн чрез подтикването към ярост и агресия.

Не ми е много приятно да чуя, че това е изразът на годината, но тук има толкова много причини – високите нива на стрес, бомбардирането с информация, сбърканата цивилизационна ценностна система, която категорично поощрява пробивността, инициативността, борбеността като много позитивни качества.

Не казвам, че са негативни, обаче липсва разбирането, че да можеш да чуеш другия, да замълчиш за малко или да се съобразиш, също е ценност. И когато има баланс между тези две неща, всъщност има здраве.

За агресията има и много други фактори, като примера и подражанието. Дори ако искате и това обезтелесяване, и тази изолация с акценти на все повече индивидуализъм, ерата на сингълите и още много неща могат да бъдат изброени тук, които да увеличават агресивността в поведението.

– Кои са практиките и подходите, които са най-ефективни за учителите, когато се сблъскат обаче с агресията в класната стая?

– Със сигурност да не са първо те пример за такава. Защото при човека има видове агресия. Докато в животинския свят има една-единствена версия –нарича се първична агресивност и там реакцията е съразмерна на стимула и се проявява веднага, тук и сега. Сега съм викнала на кучето, сега ми лае. Сега съм го ритнала, сега ме хапе. Колкото по-агресивен е стимулът, толкова по-агресивна е реакцията.

Тази реакция обаче не е злонамерена. Когато едно животно атакува, то атакува, за да оцелее, за да не го изядат или за да се нахрани то самото. Тоест няма никакъв друг смисъл. Там агресивният акт е средство за постигане на единствената цел – оцеляване.

Когато обаче тази моментна реакция бъде блокирана от една ценностна система, която казва: „Не, не, не, сакън за нищо на света. Ти така си невъзпитан, това е некултурно, ти си лош, ти нараняваш“. Тук отварям голяма скоба. Натрупването, задържането, гълтането, стискането – вижте какво синонимно гнездо имаме в езика. Той, българинът, може да иде по издръжливост на световно първенство според мен, но това е друга тема. Но тогава неминуемо, понеже нищо не се губи, а само се видоизменя в тази Вселена, в която живеем, това задържане се превръща и избива в две болни форми, които се наричат вторична и третична агресивност, или садизъм и мазохизъм. Като при вторичната имаме задържане на реакцията, отлагане, понасяне, търпене. Ясно е, че в даден момент идва стимулът, който е преливащата капка в чашата, и затова се нарича садизъм, защото вече реакцията е несъразмерна и вече има злонамереност.

Единствената злонамерена форма на агресия е човешката. Тоест целим да нараним, да жегнем, да жилнем, да боднем, да си върнем, да отмъстим, да накажем. И преживяваме това като удоволствие, защото ни олеква, защото има много натрупано у нас. А тук вече обобщаваме, ругаем, обиждаме, удряме – всичките крайни форми.

Фазата преди изригването е автоагресията, тоест тази, която наричаме третична агресивност, мазохистична или депресивност. Тя се насочва към самия човек. Това вече са всички телесни реакции, защото зад огромна част от всичките ни телесни симптоми стои тази задържана агресивност. Тя пак е към външния свят, само че подмолна.

– Наскоро имаше национална кръгла маса, посветена на достъпа на подрастващите до социалните мрежи. Там министърът на образованието и науката Красимир Вълчев цитира данни на Световната здравна организация, че след 2010 година се наблюдава рязко увеличение на психичните проблеми сред подрастващите в Европа, като пандемията е ускорила тази негативна тенденция. Редица учени още твърдят, че тийнейджърите са предразположени да прекарват повече време в социалните мрежи, и по този начин търсят социална свързаност с връстниците. Какви механизми в развитието на младите хора ги правят по-уязвими към прекомерна употреба на социални мрежи и как това влияе на психичното им здраве?

– От същата кръгла маса друга статистика си записах с огромни букви – 95% от децата между 11- и 19-годишна възраст са в мрежите и около една трета от тях – почти непрекъснато. Със сигурност няма как да идем в XV век, това е важно да си го кажем. Но когато още нямаш собствен житейски опит, когато ценностната ти система още не е стабилна, а нервната ти система не е напълно развита, тогава си много лесно повлияем.

В социалните мрежи ефектът на заразата е изключително голям. Да не говорим, че в тях има и много ботове. Има много подтикване към такава агресия, но и много анонимност. Много е лесно там да си сложиш друго име и да си изсипваш поводите за собствено нещастие, защото там е някакво относително защитено пространство, в което няма някой да ти отговори очи в очи.

И тук е изключително важно да се сложи ограничение. Не можем да очакваме детето ни да не знае какво е социална мрежа, защото няма как да се впише в света от връстници. Но може да се сложи граница – да се каже, ето в този един час правиш там, каквото правиш. Разбира се, важно е да се знае и къде това дете се е регистрирало, в точно какъв тип виртуален свят. Защото тази метавселена има и много сериозни опасности, които да повлияят на едно недооформено още съзнание и светоглед.

Темата за децата и социалните мрежи има още сериозни измерения  – тук вече говорим за високите нива на допамин, за свръхвъзбудимостта, за когнитивното нетърпение, дето от скролвания не можеш да прочетеш текст, за много нови диагнози. Нервните процеси са повлияни много и балансът се губи.

И макар че много диагнози са многофакторни, като причина за заболяването социалните мрежи биха могли да бъдат сложени в тази смес от фактори и за алекситимията – тоест неспособността да се свържем с тялото, да си усетим емоцията, да я назовем, да ѝ дадем име, след това да можем да я изразим или да я удържим. Променя се и способността за емпатия, защото огледалните неврони няма как да функционират, когато срещу мен има екран, а няма жив човек. Тук са и хиперактивността, и дефицитът на вниманието, и разстройствата на съня. Дори наднорменото тегло и многото ендокринни смущения, докато стигнем до хикикомори диагнозата в Япония за деца, които умират в буквалния смисъл пред екрана. Спират да се хранят, не ходят дори до тоалетна.

– Не забрана, а ограничаване. Това ли е начинът, по който можем да се справим със ефекта на социалните мрежи?

– Да, по някакъв начин диалог и все пак някаква форма на контрол. Не с камшика естествено, защото, ако говорим поне за тийнейджъри, там с насилие не се случват нещата. Важно е да има категорична позиция родителят, да е твърд за някои граници, но да се подхожда с уважение. Защото мисля, че последиците ще бъдат да берем, за съжаление, гнили плодове след време.

– Има ли клинични признаци, които родителите и учителите могат да разпознаят, когато социалните мрежи вече имат негативно влияние?

– То си е форма на зависимост и си има абстинентен синдром. И когато вземете телефона на такова дете, то реагира точно като зависим, на който му е отнет алкохолът или дрогата. Така че да – може да се увеличи храненето, може да се разстрои сънят, особено ако се стои до късно вечер с този екран. Защото допаминът, който се синтезира, не позволява да се отпуснем и да заспим. То се отнася и за възрастните, не само за децата.

Зависимото дете може да не успява да концентрира вниманието си. А особено липсата на физическа активност може да има изключително негативни последици. Не става дума не само да не спортува, а изобщо да се движи, да докосва. Те дори стоят един до друг и говорят през телефона.

Намаляването на докосването е един от факторите за повишаване на нивата на тревожност и депресивност.

– Могат ли изкуството и спортът по някакъв начин да бъдат използвани като терапевтичен и като образователен метод?

– Може, разбира се, защото имаме друг стимул, нещо друго, което е интересно. Да не говорим, че има база за развитие на креативност, между другото един от показателите, който най-много спада.

Все повече се омързеливяваме. Не е необходимо нещо да мислиш, да извървиш пътя от А до Я, ами директно изкуственият интелект ти дава отговора. Да, но тогава какво се случва с невропластичността в мозъка, образуването на нови невронни връзки?

Ние имаме нужда да разсъждаваме, да творим и да търсим. Иначе в един момент ще се окаже, че човекът ще бъде оглупяло нефелно същество с технологична патерица.