Между „дигитален капацитет“ и „дигитална зрялост“

Преди дни приключи третата годишна конференция за отчитане на дейностите и резултатите по проект SUMMIT (Sofia University Marking Momentum for Innovation and Technological Transfer), която се състоя в Ректората на Софийския университет „Св. Климент Охридски“. По време на научния форум изследователската група DigitalEdu-SU оповести и резултатите от националното изследване на дигитализацията в образованието, проведено в рамките на проекта SUMMIT. Водещ учен на изследването е проф. д-р Румяна Пейчева-Форсайт от Софийския университет, която е и главен редактор на сп. „Педагогика“ на Национално издателство „Аз-буки“.

Изследването обхваща 359 средни училища в национално представително количествено проучване. Над 2400 учители и 370 училищни директори са попълнили стандартизирани изследователски инструменти, базирани на европейските рамки DigCompOrg, DigCompEdu и SELFIE. В анкетни проучвания участват и 1245 ученици и 677 родители, които споделят възприятия и нагласи към дигитализацията в образованието. В 30 училища е проведено задълбочено изследване чрез множество методи – анкети, интервюта, наблюдения на уроци и анализ на училищна документация.

Изследователски цели на Проекта са да се установи как съществуващите учебни програми подпомагат развитието на дигиталните компетентности на обучаемите.

Първи етап е проучване на подготовката на бъдещите учители в Софийския университет и анализ на учебни планове и програми, анкети и интервюта с университетски преподаватели и студенти.

Смесеният изследователски дизайн позволява да се види както декларираното в учебната документация, така и това, което се случва в практиката на обучение. И как преподавателите използват технологии, какви очаквания имат към студентите и как бъдещите учители възприемат собствената си дигитална компетентност.

Учители и директори на училища широко подкрепят идеята за интегриране на технологии в образованието.

В същото време, реалното им прилагане в часовете често е епизодично и оставя учениците в по-скоро пасивна позиция на учене, отбелязват изследователите.

Отделят се значителни средства по европейски и национални програми

за дигитализация на училищата и квалификация на учителите в областта на дигиталните педагогически компетенции. Училищата разполагат с добра интернет свързаност, над 85 000 устройства, доставени по време на пандемията, новоизградени са и STEM центрове.

Но международни и национални изследвания показват, че страната ни е пример за сериозен дисбаланс между инвестирани в образованието и дигитализацията ресурси и резултати от ученето и формирането на дигитални компетенции. В доклада на ЕС за българското образование се подчертава, че само 52,1% от 16 – 19-годишните имат поне основни или над основните дигитални умения.

„Основните акценти в изследването са свързани с всички възможни аспекти на дигитализацията на средното образование, защото такова изследване преди това не е правено и методологията е нова. Целта беше да проучим как в Софийския университет подготвят учителите в областта на дигитализацията.

В училището се откроява разликата между „дигитален капацитет“ и „дигитална зрялост“. Много училища разполагат с добра инфраструктура – устройства, интернет свързаност, достъп до платформи. Но все още нямат ясно формулирана стратегия за дигитално развитие, споделена институционална визия и устойчиви практики за професионално развитие на учителите“, казва проф. Румяна Пейчева-Форсайт.

Това води до неравномерно и често

епизодично използване на технологиите,

зависещо от ентусиазма на отделни учители, а не от съгласувана училищна политика. Междупрочем такова изследване е възможно само ако изследователите имат достъп до учебните програми за подготовка на учители и до самите преподаватели. Това е много трудно, защото, макар че учебните програми в университетите се смятат за публична информация, има преподаватели, които смятат, че имат авторски права над тях. И точно това прави ценно изследването, защото в екипа на този проект участват преподаватели по ИКТ в образованието от всички факултети. Те убеждават свои колеги от бакалавърските и магистърските програмите за обучение на учители да предоставят свои програми, за да може учените да ги анализират. Друг сериозен проблем е, че

много често написаното в програмите не се случва на практика.

Самите програми не са достатъчно надежден източник за това как се подготвят учителите по дигитализация. Така че от екипа разделят учебните дисциплини на подготовката по ИКТ, по общопедагогически, психологически и по методически профил. Така може да се види дали някой вън от дисциплините по ИКТ си прави труда да формира дигитални компетенции у бъдещите учители. Резултатът не е изненада за учените, но полезното е, че той вече е доказан с емпирични данни.

Преподавателите са фокусирани върху своето си учебно съдържание и нямат ангажимент към формирането на тези компетенции. Дори в практиките, където учителите формират умения за работа в класната стая, и там не се изисква или няма изрично изискване те да интегрират технологии. И това е изключително ощетяващо.

Освен това самата дисциплина „ИКТ в образованието и работа в дигитална среда“, която е единствената задължителна по Наредбата за придобиване на квалификация учител, също няма регламентирани изисквания към съдържанието и към

формирането на какви компетенции учителите да се стремят.

Всички факултети обучават по различно съдържание според компетенциите на собствените си преподаватели. Тоест налице е много сериозно разминаване в подготовката на учителите, защото няма нищо по въпроса за компетентностния подход, отбелязват изследователите. И добавят, че Министерството на образованието и науката не е свело до университетите задължителни изисквания за това какви компетентности трябва да се формират у бъдещите учители в областта на дигиталните компетенции.

„В училищата, в които влязохме, изследвахме всички аспекти на дигиталните компетенции на учителите, дигиталните стратегии, политики и практики на директорите, начина, по който се използват технологиите в класната стая. Това е нещо ново и го има единствено в нашето изследване“, казва проф. Пейчева-Форсайт.

По думите ѝ най-важното е, че успяват да получат мненията на всички участници в процеса – директори, учители, ИКТ координатори, родители и ученици, тоест всички заинтересовани.

„Емпиричните данни показаха, че има изключително сериозни разминавания между самооценките на директорите по отношение дигитализацията в тяхното училище. Защото в много училища дори няма разписани стратегии, макар че много често те са много формални“, отбелязва още проф. Пейчева-Форсайт.

На базата на проучването екипът подготвя публикация, в която са разкрити няколко стила на управление на дигитализацията – професионално, стратегическо планиране и спонтанно откликване на дигитални идеи. Разграничението позволява на тези училища да бъде оказан различен тип подкрепа и към тях да бъдат формулирани различни изисквания от страна на управляващите образователната система.

Друго, което откриват изследователите, е, че участниците в процеса по различен начин оценяват дигиталната зрялост, защото пречупват въпроса през собствената си ценностна система, потребности и интереси. Примерно директорите са най-заинтересовани по отношение на стратегическото планиране и мониториране на дигитализацията в своето училище.

Учениците пък ги интересува дали техните учители използват технологии в часовете.

И най-накрая родителите преценяват дигитализацията от гледна точка на резултатите на своите деца. Ако виждат, че има някакво подобрение и децата учат повече, отношението им към дигитализацията е положително.

Още нещо прави впечатление на учените по отношение на учителите, като то е сравнително ново и малко изненадващо – свързано е с тяхната квалификация, подготовка и самообучение в областта на дигиталните технологии. Ясно е, че правителството от много години инвестира огромни средства в квалификация за повишаване на дигиталните компетенции. Но учителите намират за много по-полезно и по-често разчитат на самообучение, отговарящо на собствените им потребности тук и сега, както и на взаимни обучения и подпомагане в училище.

„Тоест учители, макар и спонтанно, интуитивно работят основно в рамките на такива професионални вътрешноучилищни общности“, подчертава проф. Пейчева-Форсайт.

Друго откритие по Проекта е, че това, от което учителите имат нужда, е не толкова обучение в кратки курсове за различни технологии, а по-скоро им липсват педагогически знания и подкрепа за това как да ги използват точно по своя учебен предмет и за реализиране на своите цели. Липсва конкретика по отношение на това как учителите да използват технологиите в обучението, за да формират общите дигитални компетенции на учениците.

Учените откриват още, че според университетските преподаватели само преподавателите по ИКТ трябва да се занимават с дигитални компетенции. Същото е и в училище. Повечето учители смятат, че си има отделен предмет ИКТ и това си е работа на тези педагози.

„Точно заради това големият проект на МОН, свързан с въвеждане на компетентностния подход в училище, е толкова важен, защото той цели тези дигитални компетенции да влязат през всички учебни дисциплини хоризонтално. И учителите по всеки предмет, според спецификата, да насочват обучението в посока формиране на общите дигитални компетенции, свързани с компетентностната рамка на Европейската комисия Dig Comp“, казва проф. Пейчева-Форсайт.

Тя посочва, че тези области са работа с данни и информация, отговорно етично поведение в интернет, използване на технологиите за колаборация. И те трябва да бъдат дефинирани вътре в образователните програми на учебните предмети.

„Това изследване е изключително мащабно и единственото в България, което проучва всички заинтересовани страни, като дава и добра емпирична база, върху която Министерството да може да взема по-нататъшните си решения“, отбелязва проф. Пейчева-Форсайт.