Животните са много пластични и се приспособяват лесно към човешката среда, казва проф. Николай Спасов от Природонаучния музей

Лисица в двора на столичното 6. ОУ Снимка Красимира Арсова/Фейсбук групата „Забелязано в София“

Няколко снимки на лисици в София бяха публикувани наскоро в медиите. Нормално ли е да срещаме горски обитател в града? На този въпрос търсим отговор от проф. Николай Спасов от Националния природонаучен музей при БАН. Оказва се, че присъствието на лисици в столицата не учудва специалиста.

„Животните са много пластични и умеят да се приспособяват лесно към човешката среда“, казва ученият.

Добавя, че такива примери има много. „Навремето моят колега, орнитологът проф. Димитър Нанкинов беше написал дебела книга за птиците на София, защото в града има голям брой видове птици. Те обаче не са постоянно едни и същи, защото се променят условията. Спомням си например, когато бях дете, на площад „Славейков“ имаше периоди, в които върху дръвчетата се събираха толкова много врабчета, че човек не можеше да чака на спирката за трамвая, защото щяха да го „нацвъкат“, както се казва“, отбелязва той.

Професорът разказва, че е виждал учудващи животински екземпляри в София. В колекциите на Музея например има череп и кожа на пъстър пор. А европейският пъстър пор е животно, което в момента е в световната Червена книга. Хванат бил край Министерския съвет, където беше и ЦУМ. Това може да се обясни с факта, че през 50-те години на миналия век животът в центъра е бил доста по-спокоен. Сега едва ли можем да видим този вид в София, но ученият лично е виждал белки.

„През 90-те години видях по снега върху покрива на Музея диря на белка – спомня си Николай Спасов. – Казах си да, следите са от белка. И може би месец-два след това, като излизах по тъмно от входа на Института, беше отворена вратата и виждам как едно животно се вдига на задните си лапи. То не ме виждаше, но усещаше, че някой идва. И това беше белка. Още месец-два по-късно две белки се сбиха точно на спирката на тролея пред музея. Така че животните умеят да се приспособяват.

Преди една-две години ми изпратиха снимка на чакал в София, което е доста по-учудващо от лисицата.“

Чакалът е сниман до боклукчийска кофа. Бил е доста охранен и явно добре е преживявал в градски условия. Професорът предполага, че може би животното не е живеело изцяло в града. Но явно е обичало да гастролира тук.

Николай Спасов си спомня как на симпозиум пред участниците прожектират филм за фауната на Чикаго. Авторите снимали в градска среда американски койот, който живеел в парковете на града и нощем ходел по улиците и навестявал мазетата на хората. А това е вид, за който човек не би казал, че може да се срещне в такъв голям град. Така че намирането на лисици в София не е нещо изключително.

Вярно е и това, че днешните лисици са променили поведението си, или по-скоро променило се е отношението към тях.

Една от причините те да се размножават по-необезпокоявани отпреди, е, че вече буквално са „демоде“ – кожите им вече не са така интересни. И ловците губят интерес към тях, защото не се котират на пазара. Никой вече не носи така модните през 50-те и 60-те години на миналия век палта или яки от лисичи кожи, на някои от които се вижда дори препарираната глава на животното. Заради това лисиците са били преследвани и по тази причина се научават да бягат от хората. И наистина, да види човек в града лисица, навремето е било абсурдно.

„Но още преди 7 – 8 години моя позната ми каза, че е била някъде на хотел в полите на Пирин – разказва проф. Спасов. – Там редовно идвала лисица, която се научила да яде почти от ръката ѝ. В София съм чувал за лисици, които са съвсем спокойни, защото никой не ги преследва. В английските паркове това отдавна е така и там лисиците си живеят, а хората им дават храна.“

Според професора днес младите хора и децата по-скоро биха ѝ се радвали, а тя може да очарова хората. Но при всички случаи не трябва да се подценява, тъй като е диво животно. И

не трябва да се поощряват децата да се доближават и да ѝ дават храна,

защото тя има светкавичен рефлекс и може да захапе нечия ръка.

Ученият е убеден, че е по-скоро положителен фактът, че лисиците вече могат да живеят спокойно и в градска среда.

И ако никой вече не преследва лисиците, не така стои въпросът с вълците,

казва проф. Спасов, който е специалист по хищниците. Те продължават да бъдат убивани, защото хищникът нанася щети както на дивеча, така и на домашните животни, които се гледат на открито.

По тази причина, въпреки че вече съществува план за действие за опазване на вълка, той продължава да е ловен обект. През лятото вълците рядко биват убивани, защото ловът на вълци не е лесен, а тогава те отглеждат малките си и са по-потайни. Това става обикновено при хайките зимно време.

Така или иначе, вълкът е преследван, но числеността му в България е постоянна и не е малка. Въпреки че не може да се каже каква приблизително е популацията му, той е разпространен навсякъде, където има добри условия за него и в момента няма опасност от изчезването му. В Европа също вече не е застрашен, макар че е имало години, в които е бил на ръба, с изключение на северните територии.

„Това е едно наистина красиво, интелигентно и силно животно. То е било тотем и на индианци, и на други племена, европейски и азиатски“, отбелязва ученият. Всички знаят, че кучето е произлязло от вълка, и генетичните изследвания потвърждават този факт.

„Мечката е хищник по своя произход. Това, че вторично се е приспособила към растителна храна, не означава, че не може да бъде и хищник – казва ученият. – Има мечки, които напролет, когато излязат и са по-гладни и нямат нужната храна, могат да убият животни. Дори знам за мечоци, специализирали се да ловят диви свине.“

Мечката може да бъде опасна и за човека, разбира се, в определени ситуации.

През май т.г. в медиите излизат съобщения за загинал турист при неизяснени обстоятелства. Смята се, че човекът е убит от мечка. „Аз не съм имал достъп до конкретните данни и затова не мога да кажа дали това е така – твърди проф. Спасов. – Но това, което ми се струва, че трябваше да бъде направено, е веднага да се потърсят следи наоколо.“

Това не се случва може би защото същата вечер завалява и силен дъжд.

Мечката е особено опасна, когато е с малко мече и бива изненадана.

В повечето случаи не напада, за да убие, а за да елиминира опасността. Популацията на мечките, макар че вероятно е по-ниска от тази през 80-те години, в момента изглежда стабилна. Те обитават всички диви планински пространства. Много се говори за това, че напоследък влизат в населени места. Причината може съвсем да не е свързана с увеличаване на числеността им. В планинските села, където числеността на хората рязко е намаляла, както и човешките дейности в околностите им, мечката губи страх и може да навлиза в търсене на храна.

Навремето животните са отглеждани с помощта на кучета пазачи, имало е овчари, а мечките са се държали настрана. Сега те влизат понякога дори денем в планинските села. Усещат, че е спокойно, че няма грозяща ги опасност. И биха могли напролет, когато търсят храна, или пък наесен, когато трябва да натрупат нужната кафява мастна тъкан, за да заспят, да навлизат в населени места.

Затова в планината, където могат да обитават мечки, човек трябва да шуми, когато се движи по пътеката. За да може мечката да го усети първа и да се скрие.

А климатичните промени как им действат?

„По принцип съм скептично настроен към това, че има някакви много резки промени в поведението на вида, и все пак такива като че ли се наблюдават – казва професорът. – Защото и преди мъжките мечки често пъти не спяха зимно време или пък имат кратък временен зимен сън и се събуждат. Но сега вече могат да се видят следи на мечка с малкото ѝ още през януари в снега, което вече е учудващо.

Промените в климата водят до това мечката да заспива по-късно, за по-кратко време и може да си търси храна по-дълго време.

Когато е по-топло, не се задейства физиологията, която ги кара да заспят зимно време.“

Николай Спасов и разказва за свое премеждие, свързано с мечки и с едно кално езеро в Азербайджан по време на експедиция преди седем-осем години. Той и колегите му се придвижват в изключително суха планина в северната част на страната. В нея почти няма източници на вода, но участниците в експедицията намират малко езерце в полите на планината. Мястото е посещавано от мечки, които слизат вечер за водопой.

„Там преброих толкова много мечи следи на толкова много индивиди, колкото никъде не съм виждал у нас, дори взети накуп. Опитвайки се да измеря следите на малкото мече, затънах в калта, та едва се измъкнах оттам. Затънах почти до кръста. На пръв поглед се движиш върху калната повърхност, но без да усетиш, попадаш в капан. Усетих, че вече поддава, но реших да се протегна, за да измеря една следа на малко мече, забравяйки, че аз тежа все пак повече от него. Измъкнах се и целият в кал, се прибрах до джипа. Ние бяхме няколко човека, трима българи, но в този момент бях останал сам, далеч от другите. Доста опасно си беше.“

В момента проф. Спасов работи със свой колега от САЩ върху най-древните пуми, обитавали природата преди около 5 милиона години. С други двама колеги от Швейцария и Испания пък изследва най-древните рисове в света, на повече от 4 милиона години. Открити са при разкопки в Армения. С проф. Мадлен Бьоме от Германия проучват фауната на палеонтологично находище от България, което е най-богатото плиоценско находище на Балканите, а вероятно и в Европа.

Ученият подготвя и разкопките в Чирпанско, където се очакват нови находки на първите изправени същества. „Това беше голямата новина от наша страна след десетгодишно изследване“, казва накрая проф. Спасов.