Предаване в български на чужди собствени имена с двойни гласни или съгласни

Двойни гласни и съгласни за отбелязване на два еднакви звука използваме единствено там, където има свързване на две морфеми. Дължината на гласните в изходния език не се отбелязва.
Това правило е съобразено с особеностите на българския език, където удвояването на даден звук не води до качествени промени в произношението. За сравнение – в немски удвояването на съгласна бележи кратка гласна пред нея. Освен това за разлика от други езици гласните и съгласните в български не се характеризират с дължина, в него липсват дълги и кратки звукове. В това отношение той се различава от фински, арабски и др., където има дълги съгласни, и от чешки, арабски, английски и др., където има дълги гласни.
Правилото ясно личи в названия с установен правопис, при които не се допускат грешки – Джовани (Giovanni), Мека (англ. Mecca), Хановер (Hannover), Асизи (Assisi), Ла Валета (La Valletta), Есен (Essen). По същия начин, без удвояване на съгласната, следва да се пише Рака, а не Ракка; Тоти, а не Тотти (F. Totti), Комело, а не Комелло (L. Comello), Била, а не Билла (Billa), въпреки че в съответния език тези имена се пишат с двойни съгласни.
Обосновано е удвояването на гласни и съгласни в собствени имена като Саар (Saar), Скагеррак (Skagerrak), Маккена (Mackenna), при които има свързване на две морфеми.

Д-р Жанета Златева
работи в Секцията за съвременен български език към Института за български език при БАН.

Четете повече в бр. 18, 3 – 9 май 2018 г.

Свързани статии:

Да излезем или да не излезнем, това е въпросът От пет-шест до 15 – 20 Откъде идва пенкилерът За правописа на прилагателното светѝ