Писателката Мария Лалева: Словото е визитната картичка на човека

Три стихосбирки, два романа, един филмов сценарий (засега) и нова книга на път към читателите… На 54 години, Мария Лалева е сред най-четените български автори и смело вдъхновение за всеки, който вярва, че човек среща своето призвание, когато наистина е узрял за него.

Възпитаничка на Езиковата гимназия в родния Благоевград, в студентските си години тя учи „Икономика“ в София. След дипломирането си дълго време работи като икономист, а след това – в сферата на недвижимите имоти. През 2013 г. се ражда първата й стихосбирка – „Личен архив“, а втората – „Не съм ви ближна“, се среща с ценителите на поезията през 2016-а. Това е и годината, в която Мария Лалева изцяло сменя дотогавашното си професионално поприще, заемайки се с написването на сценария на филма „Дамасцена“ (2017 г.).

Дебютният ѝ роман „Живот в скалите“ (2018 г.) покорява сърцата на българските читатели и оглавява няколко класации – топ 100 на „Хеликон“ за най-продавана книга (2019); топ 50 за най-продаван български автор за (2019 и 2020); най-продавана книга на десетилетието (класацията на „Хеликон“) и единствен български автор в топ 10.

През 2019 г. Мария Лалева представя третата си стихосбирка – „Благословете Юда“, а две години по-късно вторият ѝ роман – „Пасиансът на архангелите“, повтаря успеха на дебютната ѝ книга и се превръща в истински бестселър на 2021 и 2022 г.

За енергията на думите, силата на книгите, личността и мисията на учителите, писателката Мария Лалева в специален разговор за в. „Аз-буки“.

– Госпожо Лалева, образите на кои свои учители и вдъхновители сте съхранили в паметта си? С какво сте ги запомнили и за какво сте им благодарна?

– Най-яркият и светъл образ на учител за мен е на моята преподавателка по български език в гимназията – Красимира Кацарска. Тя е човекът, който ми показа света на думите, тяхната енергия, и най-вече ми посочи тяхната сила.

– Кой запали любовта ви към словото и волно или неволно ви е подтикнал по пътя към настоящото ви призвание?

– Моята майка беше първият човек, благодарение на когото обикнах книгите. Обичаше да ми чете на глас по цели вечери и от съвсем малка ме запозна със стиховете на Вапцаров и Яворов, с разказите на Елин Пелин и Йовков. Тя ми подари първата „сериозна“ книга, както я наричахме – на Томас Ман. Тя беше човекът, който ме накара да се влюбя в поезията, в ритъма ѝ, в римата.

– Кои за вас са най-паметните уроци, научени през училищните и студентските години? Какви качества изградихте благодарение на своите преподаватели?

– Най-важното нещо, което научих от един мъдър мой преподавател беше изречението: „Когато завършите училище, училището наистина започва“. Много е трудно да отделя случки и думи, уроци и поуки, но със сигурност това, което ще запомня от училищната скамейка и университета, е качеството да бъдеш приятел, и твърдата ми убеденост, че големите учители са преди всичко големи личности.

– Как писателят у вас би описал работата на учителя? Професия, призвание или дарба е тя?

– Тя за мен е всичко изброено, плюс усещането за мисия. Наистина вярвам, че учител е звание и е плод на дълъг път на самата личност навътре в себе си, преди да поеме навън и да се превърне в учител. За да понесеш отговорността на тази професия, се изисква огромна любов към човека по принцип. В моето съзнание любовта и отговорността са взаимно и неразривно свързани.

– Вашата майка е била учител – какво влияние оказа това върху вас?

– Понякога беше трудно, защото изискванията и очакванията към мен бяха много по-високи, но пък точно това ме научи на търпение и дисциплина. Или поне да ценя и уважавам тези качества, когато ги забележа у другите.

– Кога осъзнахте силата на словото и каква отговорност носи пишещият човек към четящите го?

– Словото е визитната картичка на човека. Човек не може да избяга от думите си, те наистина приличат на самия него. Може да са много красиви и съвършени, но ако им липсва мелодията, ако им липсва честността, те трудно достигат до другия. Думите създават реалност и това е най-великото им качество. И това ги превръща понякога в оръжие. От най-страшните, защото взаимодействат с умовете и сърцата на хората. Пишещите лозунги и пропаганда много добре познават механизма на въздействие на думите върху човека, за съжаление.

– Книгите ви „Живот в скалите“ и „Пасиансът на архангелите“ се превърнаха в истински бестселъри у нас. Каква е вашата формула за добре написан роман? Към какво се стремите?

– Към честност. Нищо повече. Честност.

– Имате многобройни срещи с читателите в цяла България. За какво са жадни четящите хора у нас, какво ви споделят?

– За добро и за човешко отношение. Това, което липсва в нашия свят в момента. Няма го човека. Има медийни продукти и образи, има виртуални величия, има изкуствено създадени имена и легенди в литературата, киното ни, театъра, но хората са жадни за човешкото в дните ни.

– С какво вдъхновение се ражда най-новата ви книга, която предстои да излезе тази година?

– Много трудно върви, защото книгата изисква пълно отдаване – на време, на енергия, на внимание, на любов. Поне при мен е така, един телефонен разговор може да ме извади от строя за дни напред. Затова не ми е нужно толкова вдъхновение, колкото пълно отшелничество, когато я завършвам. Светът е прекалено шумен за деликатната природа на думите. Те вибрират на много висока честота и е нужна тишина, за да се настроиш на тази честота.

– Вярвате ли, че книгите имат силата да бъдат учители?

– Аз вярвам, че всеки е учител и всеки е ученик едновременно. Точно това казва един от героите в новата ми книга. Ако човек е настроен към развитие и промяна, към разширяване на съзнанието си, той се учи от всичко, дори от тишината и болката, дори от предателството и врага. Никой не идва и не си отива, не ни наранява и не ни спасява случайно. Просто трябва да видим урока.

– Каква би трябвало да е есенцията на съвременното образование – вашето мнение?

– Това е огромна тема. Съвременното образование е мъчение и за учители, и за ученици. Единици са тези, които умеят да създадат онази взаимна атмосфера на доверие и обич, достойна за думите „образовам“ и „уча“. Това, в което винаги съм вярвала, е, че може би на децата им е нужна повече свобода, за да покажат способността си да мислят и повече смелост да изричат на глас несъгласието си с нашите изводи. Децата имат правото на свободата да счупят нашите модели и догми. Мисля, че образованието ще се възроди, когато думи като „истина“, „красота“, „любов“ и „свобода“ отново добият реален смисъл в ежедневието ни.

– Любимите ви български думи?

– Споделям, промяна, любов, милост, прошка, милосърдие, честност, усмивка, дете, Бог.

***

„Думите са енергия и тя не бива да се пилее напразно. Точно затова, когато е най-тъжен или най-щастлив, човек мълчи. Тогава цялата му енергия е впрегната – или за да го спаси от болката, или за да го доближи до Бога.”

Из „Пасиансът на архангелите”

***

„Благодарността, синко, започва с радостта, че те има. После е смелостта да се познаваш. И накрая – да се споделиш с другия. Нецелият човек не е свободен да се радва, нито е пораснал да разбере колко много трябва да е благодарен. И за колко много неща. Той е казал на Вселената – за да се зарадвам, ми трябва еди-какво си или еди-кой си. И Дядо Боже му вика: „Ми, добре, изживей си трябването, щом така си избрал“. И онзи цял живот търси ли, търси, живее си в трябването, в нямането на нещо, в липсата на някого… А не в имането. Пък после се сърди на Дядо Боже.

– Е, това, което има, нали пак го е избрал сам? И Дядо Боже вече му го е дал. Защо не му даде и това, което му липсва?

– Ето това е голямата тайна. Дядо Боже вече му е дал и това, дето му липсва, но човек рече ли си, че нещо го няма, спира да го вижда…“

Из „Живот в скалите“